Напредъкът в медицинските технологии, като ядрено-магнитен резонанс (ЯМР), дава представа за ролята, която мозъкът може да играе при различни психични разстройства, като посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Изследователите са насочили специално внимание към хипокампуса в случаите на ПТСР.
Какво представлява хипокампусът?
Хипокампусът е част от лимбичната система на мозъка. Лимбичната система описва група мозъчни структури, които обграждат мозъчния ствол. Мозъчните структури, изграждащи лимбичната система, играят основна роля в начина, по който човек изпитва определени емоции (страх и гняв), мотивации и памет.
Хипокампусът е отговорен за способността да съхранява и извлича спомени. Хората, които са претърпели някакво увреждане на своя хипокампус, могат да имат затруднения при съхраняването и изземването на информация. Заедно с други лимбични структури, хипокампусът също играе роля в способността на човек да преодолява реакциите на страха.
Ролята на хипокампуса при ПТСР
Много хора с ПТСР изпитват трудности, свързани с паметта. Те могат да имат трудности да си припомнят определени части от травмиращото им събитие. Алтернативно, някои спомени могат да бъдат живи и винаги да присъстват на тези индивиди.
Хората с ПТСР също могат да имат проблеми с преодоляването на реакцията си на страх към мисли, спомени или ситуации, които напомнят за тяхното травмиращо събитие. Поради ролята на хипокампуса в паметта и емоционалното преживяване, се смята, че някои от проблемите, които хората с опит с ПТСР могат да се крият в хипокампуса.
Как ПТСР може да повлияе на хипокампуса?
Някои проучвания предполагат, че постоянният стрес може да увреди хипокампуса.Когато изпитваме стрес, тялото освобождава хормон, наречен кортизол, който е полезен за мобилизиране на тялото да реагира на стресово събитие. Някои проучвания с животни обаче показват, че високите нива на кортизол могат да играят роля за увреждане или унищожаване на клетките в хипокампуса.
Докато кортизолът се освобождава в по-големи количества, когато човек е подложен на силен стрес, хронично или остро, този процес всъщност е по-сложен от просто повишения кортизол. Увеличаването на кортизола също сигнализира за имунната система, която освобождава възпалителни химикали, наречени цитокини, които от своя страна могат да активират клетки, наречени микроглия. Те от своя страна преминават от производство на серотонин към по-високо производство на глутамат, много важен възбуждащ невротрансмитер, който, ако присъства в прекомерни количества, може да доведе до увреждане или смърт на мозъчните клетки. Такъв постоянен бараж на по-високи нива на глутамат може да бъде това, което уврежда хипокампуса.
Антидепресанти като SSRI (като Prozac) и SNRI (като Cymbalta) помагат да се блокира транспортирането на тези възпалителни цитокини през кръвно-мозъчната бариера.
Изследователите са разгледали и размера на хипокампуса при хора със и без ПТСР. Те са установили, че хората, които имат тежки хронични случаи на ПТСР, имат по-малки хипокампи. Това показва, че изпитването на продължаващ стрес в резултат на тежък и хроничен ПТСР може в крайна сметка да увреди хипокампуса, правейки го по-малък.
Играе ли ролята на хипокампуса при определянето на риска от ПТСР?
Не всеки, който преживява травматично събитие, развива ПТСР. Следователно изследователите също така предлагат, че хипокампусът може да играе роля при определянето на това кой е изложен на риск от развитие на ПТСР.
По-конкретно, възможно е наличието на по-малък хипокампус да е знак, че човек е уязвим за развитие на тежък случай на ПТСР след травматично събитие. Някои хора могат да бъдат родени с по-малък хипокампус, който може да попречи на способността им да се възстановят от травматично преживяване, излагайки ги на риск от развитие на ПТСР.
В проучвания на близнаци, фокусирани върху еднояйчни близнаци, като единият близнак е изложен на травматично събитие (битка), а другият е експониран, изследователите са в състояние да разгледат съществуващите уязвимости, които могат да присъстват и при двамата близнаци, както и разликите, които могат да бъдат поради травма. Тъй като участниците близнаци споделят едни и същи гени, изучаването на еднояйчни близнаци може да даде представа за влиянието на генетиката върху развитието на определени състояния.
Например, в този случай, ако човекът, който е развил ПТСР, има по-малък хипокампус и има нетравматизиран близнак, който има по-малък хипокампус, би предположил, че по-малък хипокампус може да е признак на генетична уязвимост при развитие на ПТСР след травматичен опит.
Всъщност точно това са открили изследователите. Хората с тежък ПТСР са имали по-малък хипокампус и са имали близнак, който не е бил травмиран, с по-малък хипокампус. Следователно, по-малък хипокампус може да е признак, че човек е уязвим или е по-вероятно да развие ПТСР след травматично преживяване.
Разбира се, важно е да запомните, че близнаците често споделят една и съща среда, докато растат, така че е трудно да раздразните ролята, която природата спрямо възпитанието играе в размера на хипокампуса на човек. Така че, присъдата все още е изложена относно истинската връзка между хипокампуса и ПТСР.
Как може да се използва тази информация
Все още има какво да се научи за ролята, която някои части на мозъка играят при формирането на ПТСР. Знанието как PTSD засяга мозъка (и обратно) обаче е много важно да се проучи.
Разбирането кои части на мозъка могат да повлияят на ПТСР може да доведе до разработването на по-ефективни лекарства за лечение на разстройството. Освен това тази информация може също да ни помогне да идентифицираме по-добре кой е изложен на риск от развитие на ПТСР след травматично събитие.